Тийноватори извън зоната на комфорта

Срещите на клубовете в Тийноватор стартираха ударно в края на октомври. След първоначалната еуфория от новите запознанства, сега групите навлизат в същинската част на програмата – в процесите на споделяне, съпреживяване, изграждане на доверие и учене през практика в безопасна и подкрепяща среда. Крайната цел за предстоящите осем месеца е да изградят силни екипи, да усвоят умения, които ще им помогнат за живота и работата; и разбира се – да създадат първата си стартъп компания.

В календарите на всички участници и ментори вече е отбелязана датата на следващото голямо събитие – Уикенда на идеите – 28 и 29 януари, 2023 година. Подготовката за предизвикателствата там вече тече – програмата в момента е фокусирана върху изграждане на екипите от ученици и ментори. В този процес Тийноваторите развиват активно и своите меки умения – за работа в екип, изправяне пред страховете, справяне с предизвикателствата и стреса, критично мислене, управление на времето и др.

За да разкажем малко повече за това как протича една среща в началото на Тийноватор годината, отиваме на гости на Клуб № 38 в София – с ментори Любомира Вуткова, Николай Димитров и Биляна Милкова и ученици от няколко столични гимназии.

Домакин на срещата са нашите партньори от The Steps. Влизаме в споделеното работно пространство, а наоколо се чува тихото жужене на работния ден. Групата е заела своето място на втория етаж, настанена в кръг. Както често се случва в първите срещи на клубовете, процесът започва с кратко представяне на няколко нови участници. Всеки казва името си и споделя по един свой интерес. Така научаваме, че групата се състои от хора, които обичат музиката, пътуванията, химията, животните, планината, децата и книгите. Силен старт!

Предизвикателствата са част от Тийноватор.

Така неусетно навлизаме в припомняне на преживяванията от миналия път – следва въпросът “Кой какво си е взел от последната среща?”. Предходната седмица към учениците са били отправени три отборни предизвикателства – в рамките на 1 час:

• Да се снимат с три забележителности и да разкажат с какво ги свързват;
• Да открият решението на проблем и да запишат 3-минутно видео (песен, разказ, флашмоб, интервю или каквото друго си изберат);
• Да предадат нататък едно “добро” – точно както менторите предават опита си на тях.

От споделянията за предизвикателствата стават ясни няколко тенденции: от една страна, понякога хората са твърде забързани и нервни, а от друга – всъщност не е толкова страшно да заговориш непознат.

Някои от учениците се заканват да излизат от зоната си на комфорт по-често, други мечтаят някой ден уверено да заявят, че обичат работата си, а трети установяват, че можеш да предизвикаш лавина от позитивизъм, само с помощта на една усмивка. Разбираме, че упражнението е било толкова успешно, че и двата отбора са спечелили поощряващи награди!

Случайно или не, така навлизаме в темата за деня – нашите страхове. Какво ни плаши, познаваме ли зоната си на комфорт, какво стои отвъд границите й, склонни ли сме да пристъпим навън и, в случай че не сме, какво можем да направим? Все големи въпроси!

Какво стои в зоната ни на комфорт? Групата дава идеи.

Слушаме споделянията в групата: изглежда изплува всеобщо опасение – говорене пред хора. Притесненията са сходни – да не кажа нещо глупаво, да не се изложа, да не блокирам…

Всъщност говоренето пред публика е един от най-често срещаните страхове. И ако за много хора това не е голям проблем, защото в ежедневието си не срещат често такива предизвикателства, то за предприемачите ситуацията изглежда различно. Без съмнение им се налага да говорят пред другите – дали за да изградят мрежа от полезни нови познанства, да привличат съмишленици за идеите си или да презентират проекта си пред инвеститори, уменията за публично представяне и привличане на внимание са ключови. Точно поради тази причина, програмата на Тийноватор се фокусира върху развиване на качествата, необходими на успешния предприемач и преодоляване на страховете по пътя към успеха.

“И ако сега погледнем само крачка по-напред, отвъд страха… Какво ще видим?” – въпрос към групата. “Ами… Паника!” Смях разведрява обстановката. “Възможно е. Но може да видим и възможности. Уроци. Ще станем адаптивни. Смели. Пробивни.”

А какви техники има, за да се постигне това? Следва нова дискусия – можем да се изправяме ежедневно пред малки страхове и да посрещаме смело дребните предизвикателства. И така, преди да се усетим, сме набрали сили и смелост за големите. Можем да се приспособяваме. Можем да приемем, че всички имаме несигурности и сме просто хора. Тогава израстваме, усъвършенстваме се, придобиваме опит и знания и получаваме удоволствие от постигнатото – все пак сме преминали на следващото ниво в играта.

И така започва темата за страховете и провалите на Големите – на Уолт Дисни, Дж. К. Ролинг, Стив Джобс и други. А Любомира напомня, че има нещо много общо между тях – всичките са имали ментори, които са им помогнали да превъзмогнат неуспехите и да продължат напред.

Кошницата на страха е в центъра и събира истории.

Разговорът преминава към споделяне на лични впечатления. И се отличава едно преживяване – всъщност днес много от участниците са разбрали, че споделят общи притеснения. Че не са сами в битките си. И че повече ги свързва, отколкото разделя.

Други изводи също излизат на преден план – просто да забележиш, че се страхуваш, е голяма стъпка напред. Страхът от успеха, колкото и проворечиво да звучи, е често срещано преживяване. Подготовката преди страшно събитие пък помага за преодоляването му.

Следващото предизвикателство към тийнейджърите е да се включат в игра – всеки да опише конкретна случка, от която изпитва или е изпитвал страх анонимно и да я пусне в страшната кошница. Накрая всеки изтегля по листче, прочита историята и размишлява върху преживяването. Много от опасенията пак си приличат – говорене пред хора, отхвърляне, страх от остаряване и осъзнаване за непълноценен живот, страх от самота, излагане, разочарование, нараняване на околните, страх от тъмното и смъртта. И пак се затвърждава изводът, че не сме сами в борбите си.

Следва време за раздвижване – групата е поканена да се изправи и да влезе в елипса, очертана на пода. Това са границите на зоната, в която се чувстват комфортно. Всеки има възможността спонтанно да назове ситуация, в която се усеща добре, а останалите да покажат отношение с положението на тялото си. Крачка назад извън линията – не бих се чувствал удобно. Оставам вътре – много си ми е добре. Единият крак вътре, другият вън – ох, сложно е.

Учениците показват отношението си към различни ситуации, чрез позицията на тялото си.

Играта променя динамиката си – всички излизат извън границите и назовават ситуации на дискомфорт. Тогава групата достига до нов извод – приличаме си, но сме и много различни и имаме какво да научим от другите.

Забелязва се колко е готова да се впусне групата във всички приключения, без резерви. В разговор Любомира споделя, че е много впечатлена от смелостта, искреността и активното участие на всички. Казва, че учениците напълно се потапят в процесите и имат пълно доверие на менторите. 

Връщаме се в кръга и менторите отправят финалните си предизвикателства за деня. “Сега си намислете по една известна личност, която харесвате.” Замислени погледи… “Докато дойде време за следващата среща, всеки трябва да открие начин да се свърже с него или нея. Целта е да си поговорите/попишете, да поискате снимка или пък интервю. И най-вече да предизвикате себе си.” Всички се оживяват и трескаво започват да променят своя избор.

– A дали може да е чужденец?
– Ами ако не е сред живите?
– А ако не ни отговори?

“Такаа.. А втората задача е да си създадете дневник на очакванията, когато навлизате в дадена ситуация – може преди контролно или презентация. Или например преди среща с известна личност.“ – усмихва се. 

Предизвикателствата дават възможност на участниците да прескочат зоната си на комфорт и да изживеят нещо ново.

Всички трябва да разкажат какво изпитват, имат ли притеснения, какво мислят, че ще се обърка. И след събитието да опишат реалността – какво всъщност се е случило и дали очакванията им са били оправдани. Дали е по-страшно или пък далееч по-спокойно, отколкото са си го представяли.

И така срещата достига крайната си спирка. Всички изглеждат енергизирани и готови за предизвикателствата. А ние си мислим, че понякога са нужни само 90 минути, за да разбере човек колко точно са големи очите на страха.